"Убийства 4D" - 2014 г.
"4.50 Часът на кошмара"-2014г.
"...А те изпълзяват нощем"- 2016 г.
" 9.8 по скалата на болката"- 2017г.
"...А те прелитат нощем" - 2021
В РНБ "П.Р.Славейков"
гр. В.Търново
В "Евроком Царевец"
в. "Дума" - интервю на
Г.Н.Николов
В БНР - радио Шумен
В сайта на издателство "Весела Люцканова"
В "Сборище на трубадури"
Риалити роман - БНР , програма "Хр.Ботев"
"Демоните на Магелановия облак" -
http://bnr.bg/hristobotev/post/100824416
"Инспектор Стрезов и д-р Славчев - десетте шедьовъра"
http://bnr.bg/hristobotev/post/100796904
В "Един от нас споделя..." - сайт на Кристина Митева
В сайта на
Калина Паскалева
В "Градското списание"
В БНР - програма "Хоризонт"
Начало
В "Артефир" на програма "Хр.Ботев"
В "Олеговизъм" на Денис Олегов
В "Manu Propria" на Олеся Николова
Премиера на "Убийства 4D"
В "Пълнощастие" на Явор Радев
Фентъзийното място на
Ана Хелс
Имам своята малка слабост към страха, но не онзи реднековския средноамерикански ужас, така преексплоатиран от Кинг, където просто не мога да се впечатля достатъчно, тъй като винаги, ама абсолютно винаги стискам палци всичките главни герои да умрат в неистови мъки, колчем до мен достигне от кралската проза. Моят страх е този на Лъвкрафт, където осъзнаването на стойността ни като прашинка на космически вятър е най-чистия, рафиниран кошмар, който може да усети небцето ни, без да се разпадне на съставни химични елементи в противовес на правилата на съзиданието.
От кой вид обаче са историите на Тео? Бих нарекла сборника в стил лекарски хорър, напомнящ ми много на малкия, но прелестен в макабреността си сборник на Нели Цветкова – Нощно дежурство. Героите понякога са нашенски, понякога иностранци, но бързо те грабват и едва усещаш кога си започнал да пищиш тихичко в унисон с техните викове, докато обикновено някой събрат от хомосапиенсния вид ги пренася в отвъд с не малко болка и странна логика на отнемането на живот, така трудна да се предаде на незапознатите със емпатичната социопатия. Някои истории напомнят силно Хичкок, други са чисто сюрреалистични, даже има огледални разкази, но в основата си стоят доста човешки съдби, споделени на път за края, свърнали винаги в погрешната пресечка на живота.
Кратки композиции, по-дълги етюди, бавно разгръщащи се сюжети. На вратата стои лицето с бяла престилка, а пред прозореца е обречения на мрак. За спасение рядко се говори, само проследяваме накъде сочи изхода, и кои са посрещачите от другата страна. Прераждане, ужас, смърт, и отново. Лекарят е единствената константа, дори и само минаващ по коридора за навън. Всеки разказ за мен е като отделна стая, побрала поредния пациент – вселена, която ще изгасне съвсем скоро, но не и преди да е разказала своята животоописателна история, понякога твърде кратка, но винаги със смислен финал. Едно четиво за сумрака и още един вариант на разпиляността на равновесието наречено живот.
Литературният критик Георги Н. Николов за романа "4.50 Часът на кошмара"
Също нетрадиционен като автор, като майстор на психологическия криминален роман, се представя Тео Буковски в „Часът на кошмара 4:50″, с подзаглавие „Измерения на страха”. Струва ми се, че в творбата си той разглежда и анализира непредсказуемата закономерност на смъртта. Защото главната му героиня, облечена в привидно състрадание, води пациентите си именно към среща с нея. Те всички са привидно хора, за които сме свикнали да казваме, че имат проблеми. Но едно такова определение за персонажите на Тео ще бъде твърде прибързано и невярно. Защото с обърканата си, тревожна, депресивна и молеща за разбиране същност, те извеждат на преден план самотата на обществото. В което подсъзнателно биха искали да се върнат. Без да знаят, че Лора, собственият им психотерапевт, ги води към фаталния им, финален край. Без да вярват, че всяка кончина се подчинява на своя закономерност в живия живот. „Часът на кошмара” прави задълбочен анализ на психологията на делника, в който сме потопени всички. И се оглеждаме втренчено в типажите, питайки се тревожно, дали и ние не сме от тях.
Проф. Златимир Коларов-председател на Съюза на лекарите-писатели в България за "4.50 Часът на кошмара"
Безспорно положително качество на романа е тънкият психологизъм в поведението на героите и познаването на психологичните състояния и термини. Това не е изненадващо като се има предвид, че авторът е лекар. И все пак – от текста личи пределно ясно, че преди да започне да пише, авторът е направил задълбочена „литературна справка“ за предстоящите за описване психологични състояния – нещо нормално и типично за всеки лекар при подхода му към болните, което предопределя в голяма степен и отношението му към сериозните неща в живота, с които се заема.
Неочакваният край, към който се стреми всеки автор на криминални четива е „логичен“ за творба от този жанр. И въпреки, че чаках изненадата – обратът накрая ме изненада, повече отколкото очаквах и провокира да се замисля и да прелистя романа от края към началото – друг момент, към който се стреми, този път не авторът на криминално четиво, а всеки белетрист, независимо от жанра, в който твори и в който се чувства най-добре.
Езикът е изчистен максимално от метафори и сравнения, което е една от характерните особености на жанра. Движи се директно в руслото на описваното действие, без отклонения вляво или вдясно, с висок глаголен градус и точни и ясни съществителни.
В заключение – романът на Тео Буковски „4.50. Часът на кошмара“ е увлекателно, динамично четиво, даващо заявка за първенство и водеща позиция на автора в представянето на психологическия трилър в България.
БОЛКАТА ОТ ЖИВОТА И ЗДРАЧЪТ НА СМЪРТТА...
Георги Н. Николов
Като психотрилър определят съвместната си творба "9,8 по скалата на болката" авторите Десислава Шейтанова и Тео Буковски, а самата книга е дело на издателство Lexicon, С., 2017 г. С въвеждащо подзаглавие: "Нямат граници измеренията на страха" тя вплита в сюжетния развой всички емблематични черти на жанра. Защото наистина читателят попада в атмосфера на тревожно очакване какво ще се случи, сред ескалиращо безпокойство и звънтящи нотки на невидима заплаха, добиваща във финалните страници свой убийствен силует. "Страхът е индивидуално усещане - споделят творците - Той е значим само и единствено за собствената ни психика. Всеки страничен наблюдател не би разбрал смисъла му, би го принизил и обезценил значимостта му. Затова няма причини личният страх да бъде споделян, той е там, в нас, огромен, състоятелен и притежаващ власт, но затворен между костите на собствения ни череп". Бих добавил - вграден дискретно и в редовете на писмата, разменяни между Виктор и Елиза в дебрите на виртуалното пространство. Предлагащо откровеност и изповедност за живота на всеки от персонажите: уж делнични, но грижливо култивирали в съзнанието си несъгласие с неговите граждански норми и канони. То нараства от досега със срещани по пътя им люде: случайни или не, обичани по своему, разочароващи, подхранващи отмъщение и смърт. Мотивацията на централните герои се подсилва и набира скорост чрез трайната, дълговременна рефлексия, която избират в противовес на реалността. Убеждават се, че обществото не ги е оценило според качествата и достойнствата им и чрез способността си да осмислят градивно света заслужават много повече. Затова, постепенно дистанцирайки се от него, съзнателно преминават към тъмната страна на светлината. Привидно все така обикновени, избрали ролята на търпеливи отмъстители, за да пратят в небитието Анна-Мария, Михаил, Ян, Изабела, Грета. Случайно оцелява Херо, за да чуе мрачната изповед на Виктор, гърчещ се в утробата на нестихваща физическа болка. Със завидно майсторство Десислава и Тео разкриват психологическия генезис на убийствата. С какви свои постъпки, приумици и необмислени ходове се обричат на гибел набелязаните човеци. Защо? Оказва се, че почти всеки е носител на грях, трудно простим дори в нашия хаотичен, циничен, безпардонен делник. Грях, който извършителите не съзнават, или са твърде далеч от идеята за морално изкупление. Тласкани от егоизъм, себичност, желание за власт и нарцистично себеобожаване. Някъде встрани, като безплътна икона на спомена, остава Бела - несекващ извор на вина за главния герой. Иначе превърнал се в демоничен арбитър на неумолимо правосъдие. Жертва става и самата Елиза, ловко манипулирана от Виктор. Когато списъкът с негласно изречени присъди свършва, идва нейният ред. Ясен е и многопластовият експеримент с човешката същност на съвременниците - противоречива и податлива на интервенции, тласкащи я към пропаст. Тази същност Тео и Десислава познават и представят убедително в своя трилър, а произведението се откроява в българските си жанрови граници. Да, всеки има своята Голгота, но пътят към нея е различен. За едни - проправен с достойнство и гордо съзнание за отредената им участ. За други: заслужено с черни дела страдание, в което добрият спомен не ще остави следи. Книгата "9,8 по скалата на болката" е наистина нещо талантливо, убедително и... поучително. И трябва да се разгърне с доверие от читателя, който иска да се сблъска лице в лице с тъмната страна на човешката природа...