Рано или късно те ще се откажат да излизат в океана. Ще го направят, защото ще ги е страх от смъртта. Човешкото същество по принцип е плашливо. Страховете изглеждат по съвсем друг начин на онова място, наречено край на света. Танцуващият фар, безкрайността на бездната, тъмните сенки с подивели очи от безсъниците - всичко това отделя страха от мисълта, прави те свободен, независим да експериментираш със съзнанието си.  Не ме мислете за идеален. Аз също се страхувам. И за да съм точен, ще ви кажа това - плаша се истински от три неща. Първото е, че ще бъда изпреварен в проекта си, че някой ще ме спре преди да съм завършил напълно самообучението си. Смъртта ме преследва почти на всяка крачка, опасявам се, че се движи твърде близо зад гърба ми и в един момент ще ме настигне. Но това не е най-голямата болка. По-страшни са ръцете на хората. Изпитвам истински ужас от допира с пръстите им. Помня ги още от дете. Но най-големият ми страх е, че непосветени ще открият фара. Зная, че ще го разрушат и тази загуба ще бъде непреодолима. Често си мисля, че тази илюзия не може да продължи безкрайно. Някога най-после ще се разкрия. Иначе за какво правя всичко? И тогава онова място ще изчезне в мъглата, фарът и краят на света ще потънат в океана...