Седем секунди и eдно перфектно убийство

 

„Един от агенцията по преброяване

на населението се опита веднъж

да ме сведе до количествени данни.

Изядох черния му дроб с гарнитура от зелен боб

 и голяма чаша червено „Амаро“

Ханибал Лектър в „Мълчанието на агнетата“

на Томас Харис

 

 

 

         Забелязал съм, че държавното правосъдие се грижи твърде ласкаво за субекта, който за краткост нарича „престъпник”. Посветило му купища закони, ангажирало е ежечасно стотици служители с процедурата по залавянето и осъждането му, в крайна сметка му предоставя дори трибуна за сценична изява - на собствения му съдебен процес. Като извършител на убийство и на мен ми бе отделено подобаващо внимание. Под благовидната форма на разследване всички, които имаха достъп до мен, всъщност се интересуваха само и единствено от собствената ми личност – дали съм емоционално неуравновесен или откровено луд, дали изравям трупове в гробището и спя с тях или си падам по момченца под пет, дали закусвам с човешки момици или пия кръв от девици преди сън и изобщо що за изверг съм се пръкнал.

          Фактите, на които се опираше обвинението – направените от мен пълни самопризнания, че на дата и година неважни за повествованието съм убил по особено жесток начин д-р Доротея Н. без от нейна страна да е имало действие или бездействие, с което да ме е провокирала. От следствието бяха издирени свидетели, които потвърждаваха вината ми. Задачата на прокуратурата беше по време на съдебното заседание те сълзливо да предразположат състава от съдебни заседатели, предимно внушаеми дами на средна възраст да постанови справедливо наказание за деянието ми. Тезата на служебната защита се състоеше в това, да се опита доколкото й позволяваха скромните възможности да убеди върховенството на закона в моята невменяемост. Честно казано изпитвах известна симпатия към адвоката си. Беше пълен олисял чичко с непрестанно потна яка на ризата и жълти миризливи подмишници. Сигурен бях, че в почивките между заседанията се наливаше с бира в близкото капанче. Огромната му уста заградена от месести устни непрестанно попадаше пред чувствителния ми нос.

          - Обвиняемият – съдията излъчваше твърдост, спокойствие и убеденост в собствената си непогрешимост. Беше от този тип хора, които поради ограничеността  на неразвитата си психика, успяваха винаги да следват праволинейното си инерционно движение, без емоционални  и мисловни отклонения – нито крачка встрани, нито милиметър залитане. Тези хора се явяваха толкова асоциативно незрели, че изобщо не си струваше опитът да бъдат убивани, те нямаха никакъв потенциал да се превърнат в жертва.

          Прокурорът се правеше на изключително благороден. Засипваше залата с облак от въпроси и съждения, подскачайки отривисто, като марионетна сянка, за миг спираше, за да улови въздишката на публиката в притихналата зала, след което примигаше театрално и продължаваше с добре отработените си маниери на професионалист. Може би намираше в себе си скрит артистичен талант.

          - Нуждаем се от еднозначен отговор от подсъдимия. Е ли мислел да убие по особено мъчителен начин нищо неподозиращата жертва д-р Доротея Н. , преди да влезе в дежурния лекарски кабинет или...?

          - Да.

         

          - Мотивът? Защо убихте д-р Доротея Н., господин обвиняем?

          Наивен въпрос. Дори и да назовях причината, тези в залата надали щяха да проумеят нещо от това. Понякога умувах върху богатството от мотиви в криминалистиката. Честно казано всички са страшно убедителни и сигурно са били основателни за самите престъпници, но в измерението, в което аз бих ги проектирал, ми изглеждаха твърде нищожни. Всичко се свеждаше само до едно безплодно действие – да се отстрани физически жертвата, за да не може да говори, да действа, да разполага с властта и парите си или да причинява емоционален дискомфорт на някой околен. В онова друго измерение тази поредица не водеше  до нищо.